Бунтът на излишните

Статията е на Чергар!

Бунт

Усещаше се някакво напрежение в стаята. Около тежката продълговата дървена маса се бяха разположили десетина добре облечени господа, а до прозореца стоеше мъж, над средна възраст, с малко шкембенце и  нервно потропваше по перваза. Един от столовете около масата бе празен, явно чакаха някого за да започнат съвещанието. Вратата се отвори с трясък и при тях нахлу човек, който с замах постави нещо тежко в средата на масата:

– Какво правим? Кажете, какво правим? – кресна влезлият и с гняв изгледа присъстващите.

Мъжът седящ до прозореца бавно се обърна, отиде до масата и взе павето. Подхвърли го леко , колкото да усети тежестта му и тихо, и злобно каза:

– Това ли те изплаши?

Това ли ме изплаши! Това ли ме изплаши! Бих искал да те видя, ако утре разбият прозореца на уютният ти офис и на бюрото ти се стовари паве, дали ще си толкова ехидно спокоен? Да, това ме изплаши, тълпата на улицата ме плаши и искам да знам, какво по-дяволите ще правим?

– Нищо – и пусна павето да се стовари с трясък на пода – Ще чакаме. Ще протестират, ще протестират – ще спрат. Нямат избор. – Гласът му постепенно набра сила и стана по-плътен – Осъзнайте се за Бога, та те са ни в ръцете. Какво могат тези боклуци по улиците да ни сторят. Знаете ли, кои са тези които днес са по улиците и протестират? Знаете ли? Това са излишните, това е бунтът на излишните? Тях ги е страх, страх ги е за безсмисленият им животец. Затова, че не могат да си платят сметките, че ако ги платят няма да имат пари за храна и лекарства, и искат някой нещо да направи, за да им помогне и то бързо. Страх ги е, защото започват да осъзнават, че на никой не му пука за тях, че не са нищо друго освен ненужен човешки материал, използван, изцеден и захвърлен. Страх ги е, защото проумяха, че са сами и че са безсилни и сега търсят опора в страховете на себеподобните си. Затова са на улицата, за да покажат страха си и да помолят някой да им вдъхне поне малко надежда в светлото бъдеще. А вие си мислите, че се бунтуват?

Страх ги е. Страх ги е, че утре светът ще продължи да се върти и без тях. Страх ги е така, както го е страх бездомното псе от ритника, и лае, и се зъби, и дори налита да хапе, но като го уцелиш, скимти подвива опашка и бяга. Разберете, те са на улицата и палят, и хвърлят камъни, и скандират, и заплашват, защото ги е страх. И е достатъчно да хвърлим срещу тях нашата полиция, жандармерията, да сцепят две-три глави, да арестуват пет-шест боклука, да ги осъдим по бързата процедура и ще подвият опашка. Не виждате ли, че те дори не смеят да назоват истинският проблем, същността на проблема, който ги е довел до това окаяно състояние – че нямат пари. Те искат да се намалят цените на това, на онова, на трето, на пето, но забележете, никъде не говорят, че не им стигат парите.

Вече една седмица им набутваме по медиите експерти, които им обясняват, защо са такива цените, как се определят тези цени, какво е включено в тях, как няма никъде грешка, а те са тези които допускат грешки понеже нямат нужната квалификация за да разберат същността на цялата система. С една дума, вече цяла седмица им обясняваме, че са тъпи и затова не разбират и че де факто няма за какво да протестират, тъй като всичко е законно и точно. И никой, никой не говори за пари. А къде са парите? В нас! Ние държим парите и определяме кой колко ще получава. Кой ще живее и кой ще умре. Видели ли сте някой от тях да протестира срещу нас, срещу ниското си заплащане, срещу високите лихви по кредитите си? Има ли такива? Има ли някой от вашите подчинени, да са излезли на протест срещу условията на труд в които работят, потъпкването на трудовото законодателство, унизителното отношение спрямо тях? Има ли? Има ли някои, които да са отказали да работят, да са се опитали да направят синдикат, да си търсят правата? Има ли?

Защо тогава е тази нервност, защо е това напрежение, каква е тази уплаха, която виждам? Тълпата? Страх ви е от тълпата? Защо? Какво иска тази тълпа? Мислете за Бога, отговорете си? Какво иска? Иска някой да се погрижи за нея, да и реши проблемите, да я успокои. Но не някой от тях, а от Нас. От Нас, разбирате ли? Те протестират срещу създаденото от Нас положение и искат някой от Нас да излезе и да обещае, че ще го оправи.

Из стаята се разнесе кикот.

– Най-сетне, осъзнахте абсурдността на ситуацията. Виждате, че няма от какво да ви е страх. Докато тези бездарници търсят спасение от нас и залагат на нас своите надежди и очаквания, докато безропотно и дори с готовност ни предоставят правото, ние да решаваме вместо тях, дотогава няма от какво да се боим. Докато искат демокрация, права, справедливост, законност и ред, докато искат сигурност и очите им са вперени с очакване върху нас, ние ще сме тези които ще решават. Докато не вярват в себе си, че могат те да заемат нашите места, че те могат да управляват държавата и нейните ресурси. Докато са убедени в своята непълноценност и неподготвеност, сами, да се занимават и да решават държавните проблеми, дотогава страхът ще владее само техните редици.

И най-главното, докато вярват в силата на парите, те са наши роби. Защото парите са в нас и ние им даваме толкова колкото да не умрат, а понякога и по-малко. А ако искат още, им даваме на кредит и така купуваме тяхното бъдеще и бъдещето на децата им, ако имат такива. Докато вярват в системата, те са наши роби, защото правилата в системата важат за тях, само за тях и те много добре го знаят. На тях им е нужен ред за да съществуват, те имат нужда от правила за да чувстват някаква сигурност. Те никога не биха могли да възприемат, че правилата представляват не друго, а веригата на дивото животно. И че те самите са животни, щом не могат да живеят чисто човешки без правила и закони. Те виждат, че законите за нас не важат, но смеят ли да кажат нещо? Смее ли животното в клетка да протестира, че звероукротителят е навън? Не, то ще реве, ако той не му даде да яде, ще дращи с лапи по решетките без да може да излезе и ще умре, ако го оставим гладно. Но ако му дадем едно късче месо дори, една пържолка, ще ни погледне с влажни очи и ще ни близне ръката. Ето това е тази паплач навън.

Не бойте се от бедните, докато вярват в силата на парите те са наши. Вижте съседна Гърция, три години вече как протестират и промениха ли нещо? Три години, а тук от три дни имаме протести и вие се насрахте? Три години, приятели, гърците се борят да удържат стандарта си на живот, бият се с полицията, палят, разбиват, блокират целия обществен живот и постигнаха ли нещо? Взеха ли парите от тези които им ги измъкнаха под носа? Получиха ли това за което се борят? Не, защото и те го чакат от други го. Смениха правителство, дори им беше наложен премиер отвън и те все още чакат, някой да ги чуе, да ги оправи. Все още вярват, че ще уплашат някого. Колко глупав трябва да си, за да смяташ, че ще накараш да се страхува от теб някой, когото гледаш в очите за спасение?

Ние приятели, превърнахме, социалната справедливост в мръсно понятие и я отъждествихме с помощи за малцинствата. Ние издигнахме в култ индивидуалността и конкуренцията и накарахме тези в тълпата да се подозират и завиждат един други. Ние превърнахме думата общо, идеята за заедно, апела за солидарност в призраци на ужасите. Ние разделихме мърлячите и дори сега когато са в тълпа, те пак са разделени, всеки за себе си и никой за никого. Още ли сте разтревожени?

Мъжът отиде до барчето, взе няколко бутилки старо вино и напълни чашите на мъжете събрали се около масата:

– Предлагам тост. Да пием за озверялата тълпа, блъскаща се в решетките на законите ковани от нас.  Да пием за излишните, защото те са тези които вярват в нас и търсят от нас спасение. Наздраве!

Advertisements

2 Юни

Автор на статията е Марина Цекова, писана е през 2010г., не можах да се сдържа и реших да я копирам. Ако някой, вече я е чел, нека я прехвърли отново …

Зашиха устата му, когато навърши пет години.

Семейство Сотирови бяха последната фамилия, останала в селото. Бялата им къща все още протягаше керемиден покрив към небето, но то отдавна беше затворило сините си очи за бедните селяни. Преди години тухлената гордост на дядо Петко беше център на културния живот в селото. Той беше единственият, който умееше с ръцете си нежно да докосне сухата земя, а с думите си – грубите души на своите съселяни. Беше ненадминат земеделец и чудесен четец. Всички в долината му викаха Петко Буквата, защото беше благословен да владее тайното изкуство на книгата. Всеки петък цялото село (което в добрите дни наброяваше 30 души) се събираше в дневната на Буквата и с изключително внимание и уважение слушаше историите и стиховете, които той им четеше. Любимият автор на мъжете беше Ботев. Караше ги да си спомнят героичното минало и на следващата сутрин им даваше отлична възможност люто да поразвържат иначе спокойните си езици по повод на душманите. Жените пък обожаваха романтиката в “Бел Ами”. След като дядо Петко им изчете и последната глава от книгата, домакините така се натъжиха, че на следващата сутрин една забрави солта за питката, друга не нахрани кокошките, а трета пък беше плакала цяла нощ.

Хубав живот беше. Макар и дядо Петко да бе останал вдовец много млад, жена му го бе дарила с чуден дар – хубавата Лиляна. Буквата я беше научил да чете и пише, но простоватата девойката нямаше никакъв порив към неизвестното. Хората в селото я уважаваха, защото на пишещата машина попълваше старите им документи за пред общината, но я смятаха за малко злобна и гледаха да си нямат много вземане-даване с нея. Момците не я забелязваха. Те и без това бяха само двама.

В началото на века обаче спокойният селски живот се огъна под бича на новото време. В съседния град отвориха голям магазин и стоките местно производство започнаха да събират прах по домовете на трудолюбивите селяни. Всички бяха толкова угрижени, че се събираха почти всеки ден в дома на дядо Петко и обмисляха какво да правят. Баба Недка беше сигурна, че краставиците й са по-хубави от тези в магазина, а чичо Пейо не спираше да ги убеждава, че неговата коза Иванка дава най-хубавото мляко. Всичко беше безуспешно. Новото време махаше с ръка за сбогом на традициите и единственият начин да продължиш по пътищата на неизвестнoто беше да впрегнеш каруцата и да караш към родата в града. Всички точно това и направиха. Само Буквата не.

Той нямаше рода в нито един град, за който можеше да се сети. От време на време споменаваше за една далечна братовчедка в Лосан Джелис, но тъй като май никой не му вярваше, скоро спря да се перчи. В бялата къща остана той, Лиляна, ратаят Седо и двете полици книги. Скоро Буквата се разболя. Седо, който помагаше на дядото със земеделието и можеше да излекува всяка рана, обичаше дядо Петко повече от всичко на света. Никого си нямаше на този свят и знаеше, че ако той си отиде, Седо също най-добре да помисли за най-евтиния и безболезнен билет за отвъдното. В една слънчева лятна сутрин, тъкмо след като му мина треската, дядо Петко извика Лиляна и Седо и с пресипнал глас им рече:
– Деца мои! Аз съм вече стар и освен вас двамата, тая малка нива и куп хартия, нищо друго не ми е останало. Знам, че ми е време най-после и аз да си хвана бастуна за оня свят, но съм си обещал, че няма да мръдна оттука, докато Лиляна не си роди дете! Ако ще и дяволът да ме тегли за елека, аз с този свят няма да се сбогувам, докато не науча внук ми да чете!

След като изрече тези думи, Петко Буквата се преви, започна да кашля сухо и се прибра в стаята си. Лиляна и Седо не знаеха какво да правят. Тя беше простовата и злобна, а той – прекалено добър и малко глупав. Мислиха, мислиха и тъй като нищо не измислиха, взеха, че се качиха в стаята за гости, посуетиха се и само след няколко месеца брадата на дядо Петко се долепи до бебешката бузка на малкия Петко. Като навърши три годинки, дядото сложи “Бел Ами” в ръката на детето и започна да му показва:
– Ето това, Петенце, е буквата А. А като агънце, апостол, аксиома и алитерация. Ех, ама ти – така малък и как бързо схващаш! Ще станеш ти един ден като дядо и цяло село ще те уважава!

Когато малкият Петко навърши четири, Буквата почина. Под затворените му очи кротко бе заспала една блага и доволна усмивка. След смъртта му обаче Лиляна озлобя още повече. Къщата й стана много тясна, нямаше с кого да си говори, а и рядко имаше нещо за ядене. Седо беше доволен от живота с нея и от малката нива, но тя не можеше да издържа повече така. Накара го да продаде целия добитък и покъщнина, набързо събра останалите дрипи и взеха първия влак за София. Книгите също понесоха с тях, защото Седо не успя да ги пробута на никого.

Преди години Лиляна беше чувала, че София е вълшебен град, в който всеки е богат и където с малко упоритост работа се намирала за всеки. В тази история имаше някаква истина. В последните години столицата бе заприличала на парцалено убежище за стотици хиляди, разочаровани от провинциалния живот. Да стигнеш до София се бе превърнало в цел на битието, а влакът към столицата – във возило към успеха. Политиците се гордееха с високото ниво на заетост и като че ли пляскаха с една ръка по случай наближаването на новата бетонна гара, към която държавата беше поела. От своя страна, новодошлите в София гонеха своя златен билет в живота и вярваха, че скоро и те ще затракат с високи токчета по паважа пред Президентството.

Лиляна, Седо и малкият Петко пристигнаха в столицата сутринта на един зимен ден. Още на гарата към тях се завтекоха лелички, които предлагаха квартири в крайните квартали на столицата. Младото семейство разполагаше само с няколко лева, които Седо бе успял да изкара, продавайки покъщнината, и затова никой не искаше да им даде стая под наем. След много пазарлък една леля на средна възраст им предложи да живеят в една стаичка около десетина квадратни метра. В жилището имаше още две стаи, като във всяка живееха поне по още двама души. Правилата бяха три: по-малко вода, по-малко ток, по-малко шум. Лиляна и Седо се съгласиха. Нанесоха се и още на същия ден отидоха да търсят работа. Малкият Петко оставиха сам вкъщи. Не успяха да намерят нищо. Не само че нямаха образование, а и изглеждаха така, все едно бяха излезли от някой филм на Методи Андонов. Не стига това, ами като се прибраха, хазяйката ги посрещна с изкривено от гняв лице:
– Ако не кажете на малкото куче да млъкне, събирайте си багажа и дим да ви няма!

Сцената с нещастен край се повтаряше всеки ден. Работа нямаше, а малкият Петко беше превърнал живота на старата лелка в ад. След като изтече една седмица, хазяйката каза на бедняците да се махат, защото не може повече да търпи детския плач. Трябваше да се предприемат мерки. Тогава на Седо за пръв път му хрумна нещо. Едно време можеше да измисли лек за всяка болежка, затваряше рани, а цяровете му спираха всяко главоболие.

Заши устата му, когато навърши пет години. Остави само един процеп, за да може детето да диша и преглъща. Петко спря да плаче. Болката не му позволяваше. Съседите не забелязаха промяната. Те бяха толкова бедни, че не виждаха нищо друго освен дупките в собствените си джобове. Докато родителите търсеха работа, Петко четеше, четеше всичко, четеше по няколко пъти. Общуваше с родителите си, като им оставяше бележки. Скоро Лиляна намери почасова работа в едно шивашко ателие, а Седо стана чистач в голям офис на Цариградско шосе. Когато навърши седем, Лиляна и Седо пратиха Петко на училище. Подигравките не спираха, Петко не можеше да отговори и само вечно влажните му очи издаваха как се чувства. Всеки ден след училище започна да скита. Взимаше зеления маркер, който му бяха подарили на първия учебен ден, и със злоба изписваше чувствата си по стените на жилищни сгради, хотели, офиси и ресторанти. Не спираше да пише, а това, което пишеше, докосваше не само стените, но и душите на тези, които виждаха зелените му викове.

Беше само на седем, когато започнаха да го издирват. Първо по петите му тръгна г-н Петров, после още стотици като него. Всички искаха да намерят талантливия писач и да му дадат да разбере. В една дъждовна майска утрин, след като уморената учителка по биология го нахока, че само заради неговата неспособност да говори целият клас го да чака да си допише въпроса, той отново взе маркера си и избяга от час. Препускаше из задръстената столица, колкото му държаха краката. Когато се умореше, спираше, оставяше част от разбитото си детско сърце на стената и продължаваше да бяга. В този ден го хванаха. Г-н Петров насочи студеното тяло на микрофона и възбудено рече:
– Здравейте, аз съм от вестник “Почивка” и искам да ви попитам, вие ли сте наистина този, който седмици наред пише тези възхитителни слова по стените!…. О, Боже, ама вие сте ням! От това ще стане сензация!

И сензацията стана. Скоро всички изгнили медии започнаха да пишат за “нямото момче със зеления маркер”. Не спираха да го канят на интервюта и търпеливо чакаха той да им напише отговора си. Никой не се запита защо не може да говори и как така от време на време измежду тънкото процепче на детските му устни се чуваше слаб звук. Лиляна и Седо се прославиха. Те бяха нещастните родители на гения. Чувстваха се успели. Да, бяха успели да подчинят София, тя лежеше в краката им, а те й се смееха и замеряха гордостта й с нещастното си малко дете!

Скоро поканиха Петко да участва в едно немско риалити шоу. Условието беше ясно: “Petko soll sprechen!” (Петко трябва да говори). Немската телевизия се беше нагледала на бели мечки, деца гении и пеещи старици. Сега искаха да покажат бедното източноевропейско дете, което има талант и на което медията е готова да помогне, за да може да развие дарбата си изцяло. Седо и Лиляна малко се притесниха от предложението. Но след като хвърлиха поглед на сумата, която телевизията обещаваше, а тя беше по-висока от бялата къща на дядо Петко, се съгласиха, без много да му мислят. От телевизията щяха да поемат лечението и после щяха да настанят семейството в удобна къща и да им плащат щедро, докато трае предаването.

Така и стана. Операцията мина повече от успешно. Немските доктори малко се учудиха от естеството на проблема, но не задаваха много въпроси и си свършиха работата отлично. Петко проговори. В предаването го харесаха много и след края му една богата бездетна немска леличка предложи на семейството да се настанят при нея. Ще стопанисват къщата, а тя обещава да се грижи за Петко като за свое дете. Съгласиха се и заживяха щастливо и доволно. Изучиха немския и се опитаха да се нагодят към нравите. Злобата на Лиляна изчезна, тя стана най-добрата готвачка на вурст в околията и често къщата на бездетната леличка се пълнеше с почитатели на традиционната немска гозба. Седо пък пое управлението на огромната градина пред къщата. Запознаха се и с други българи, но дори и с тях предпочитаха да си говорят на немски. Така, от уважение към стопанката. Петко загуби таланта си. Или просто никога не го потърси отново. Стана един щастлив хлапак, а когато навърши двайсет и четири, се ожени за най-хубавата фройлайн в селото. Българското знаме, което бяха взели, за да покажат в телевизионното предаване, скриха в един скрин в спалнята. Само Седо се сещаше за него. На всеки втори юни го изваждаше и нежно го целуваше. Той никога не си го признаваше, но Ботев беше и неговият любим автор.