Бунтът на излишните

Статията е на Чергар!

Бунт

Усещаше се някакво напрежение в стаята. Около тежката продълговата дървена маса се бяха разположили десетина добре облечени господа, а до прозореца стоеше мъж, над средна възраст, с малко шкембенце и  нервно потропваше по перваза. Един от столовете около масата бе празен, явно чакаха някого за да започнат съвещанието. Вратата се отвори с трясък и при тях нахлу човек, който с замах постави нещо тежко в средата на масата:

– Какво правим? Кажете, какво правим? – кресна влезлият и с гняв изгледа присъстващите.

Мъжът седящ до прозореца бавно се обърна, отиде до масата и взе павето. Подхвърли го леко , колкото да усети тежестта му и тихо, и злобно каза:

– Това ли те изплаши?

Това ли ме изплаши! Това ли ме изплаши! Бих искал да те видя, ако утре разбият прозореца на уютният ти офис и на бюрото ти се стовари паве, дали ще си толкова ехидно спокоен? Да, това ме изплаши, тълпата на улицата ме плаши и искам да знам, какво по-дяволите ще правим?

– Нищо – и пусна павето да се стовари с трясък на пода – Ще чакаме. Ще протестират, ще протестират – ще спрат. Нямат избор. – Гласът му постепенно набра сила и стана по-плътен – Осъзнайте се за Бога, та те са ни в ръцете. Какво могат тези боклуци по улиците да ни сторят. Знаете ли, кои са тези които днес са по улиците и протестират? Знаете ли? Това са излишните, това е бунтът на излишните? Тях ги е страх, страх ги е за безсмисленият им животец. Затова, че не могат да си платят сметките, че ако ги платят няма да имат пари за храна и лекарства, и искат някой нещо да направи, за да им помогне и то бързо. Страх ги е, защото започват да осъзнават, че на никой не му пука за тях, че не са нищо друго освен ненужен човешки материал, използван, изцеден и захвърлен. Страх ги е, защото проумяха, че са сами и че са безсилни и сега търсят опора в страховете на себеподобните си. Затова са на улицата, за да покажат страха си и да помолят някой да им вдъхне поне малко надежда в светлото бъдеще. А вие си мислите, че се бунтуват?

Страх ги е. Страх ги е, че утре светът ще продължи да се върти и без тях. Страх ги е така, както го е страх бездомното псе от ритника, и лае, и се зъби, и дори налита да хапе, но като го уцелиш, скимти подвива опашка и бяга. Разберете, те са на улицата и палят, и хвърлят камъни, и скандират, и заплашват, защото ги е страх. И е достатъчно да хвърлим срещу тях нашата полиция, жандармерията, да сцепят две-три глави, да арестуват пет-шест боклука, да ги осъдим по бързата процедура и ще подвият опашка. Не виждате ли, че те дори не смеят да назоват истинският проблем, същността на проблема, който ги е довел до това окаяно състояние – че нямат пари. Те искат да се намалят цените на това, на онова, на трето, на пето, но забележете, никъде не говорят, че не им стигат парите.

Вече една седмица им набутваме по медиите експерти, които им обясняват, защо са такива цените, как се определят тези цени, какво е включено в тях, как няма никъде грешка, а те са тези които допускат грешки понеже нямат нужната квалификация за да разберат същността на цялата система. С една дума, вече цяла седмица им обясняваме, че са тъпи и затова не разбират и че де факто няма за какво да протестират, тъй като всичко е законно и точно. И никой, никой не говори за пари. А къде са парите? В нас! Ние държим парите и определяме кой колко ще получава. Кой ще живее и кой ще умре. Видели ли сте някой от тях да протестира срещу нас, срещу ниското си заплащане, срещу високите лихви по кредитите си? Има ли такива? Има ли някой от вашите подчинени, да са излезли на протест срещу условията на труд в които работят, потъпкването на трудовото законодателство, унизителното отношение спрямо тях? Има ли? Има ли някои, които да са отказали да работят, да са се опитали да направят синдикат, да си търсят правата? Има ли?

Защо тогава е тази нервност, защо е това напрежение, каква е тази уплаха, която виждам? Тълпата? Страх ви е от тълпата? Защо? Какво иска тази тълпа? Мислете за Бога, отговорете си? Какво иска? Иска някой да се погрижи за нея, да и реши проблемите, да я успокои. Но не някой от тях, а от Нас. От Нас, разбирате ли? Те протестират срещу създаденото от Нас положение и искат някой от Нас да излезе и да обещае, че ще го оправи.

Из стаята се разнесе кикот.

– Най-сетне, осъзнахте абсурдността на ситуацията. Виждате, че няма от какво да ви е страх. Докато тези бездарници търсят спасение от нас и залагат на нас своите надежди и очаквания, докато безропотно и дори с готовност ни предоставят правото, ние да решаваме вместо тях, дотогава няма от какво да се боим. Докато искат демокрация, права, справедливост, законност и ред, докато искат сигурност и очите им са вперени с очакване върху нас, ние ще сме тези които ще решават. Докато не вярват в себе си, че могат те да заемат нашите места, че те могат да управляват държавата и нейните ресурси. Докато са убедени в своята непълноценност и неподготвеност, сами, да се занимават и да решават държавните проблеми, дотогава страхът ще владее само техните редици.

И най-главното, докато вярват в силата на парите, те са наши роби. Защото парите са в нас и ние им даваме толкова колкото да не умрат, а понякога и по-малко. А ако искат още, им даваме на кредит и така купуваме тяхното бъдеще и бъдещето на децата им, ако имат такива. Докато вярват в системата, те са наши роби, защото правилата в системата важат за тях, само за тях и те много добре го знаят. На тях им е нужен ред за да съществуват, те имат нужда от правила за да чувстват някаква сигурност. Те никога не биха могли да възприемат, че правилата представляват не друго, а веригата на дивото животно. И че те самите са животни, щом не могат да живеят чисто човешки без правила и закони. Те виждат, че законите за нас не важат, но смеят ли да кажат нещо? Смее ли животното в клетка да протестира, че звероукротителят е навън? Не, то ще реве, ако той не му даде да яде, ще дращи с лапи по решетките без да може да излезе и ще умре, ако го оставим гладно. Но ако му дадем едно късче месо дори, една пържолка, ще ни погледне с влажни очи и ще ни близне ръката. Ето това е тази паплач навън.

Не бойте се от бедните, докато вярват в силата на парите те са наши. Вижте съседна Гърция, три години вече как протестират и промениха ли нещо? Три години, а тук от три дни имаме протести и вие се насрахте? Три години, приятели, гърците се борят да удържат стандарта си на живот, бият се с полицията, палят, разбиват, блокират целия обществен живот и постигнаха ли нещо? Взеха ли парите от тези които им ги измъкнаха под носа? Получиха ли това за което се борят? Не, защото и те го чакат от други го. Смениха правителство, дори им беше наложен премиер отвън и те все още чакат, някой да ги чуе, да ги оправи. Все още вярват, че ще уплашат някого. Колко глупав трябва да си, за да смяташ, че ще накараш да се страхува от теб някой, когото гледаш в очите за спасение?

Ние приятели, превърнахме, социалната справедливост в мръсно понятие и я отъждествихме с помощи за малцинствата. Ние издигнахме в култ индивидуалността и конкуренцията и накарахме тези в тълпата да се подозират и завиждат един други. Ние превърнахме думата общо, идеята за заедно, апела за солидарност в призраци на ужасите. Ние разделихме мърлячите и дори сега когато са в тълпа, те пак са разделени, всеки за себе си и никой за никого. Още ли сте разтревожени?

Мъжът отиде до барчето, взе няколко бутилки старо вино и напълни чашите на мъжете събрали се около масата:

– Предлагам тост. Да пием за озверялата тълпа, блъскаща се в решетките на законите ковани от нас.  Да пием за излишните, защото те са тези които вярват в нас и търсят от нас спасение. Наздраве!

Advertisements

2 Юни

Автор на статията е Марина Цекова, писана е през 2010г., не можах да се сдържа и реших да я копирам. Ако някой, вече я е чел, нека я прехвърли отново …

Зашиха устата му, когато навърши пет години.

Семейство Сотирови бяха последната фамилия, останала в селото. Бялата им къща все още протягаше керемиден покрив към небето, но то отдавна беше затворило сините си очи за бедните селяни. Преди години тухлената гордост на дядо Петко беше център на културния живот в селото. Той беше единственият, който умееше с ръцете си нежно да докосне сухата земя, а с думите си – грубите души на своите съселяни. Беше ненадминат земеделец и чудесен четец. Всички в долината му викаха Петко Буквата, защото беше благословен да владее тайното изкуство на книгата. Всеки петък цялото село (което в добрите дни наброяваше 30 души) се събираше в дневната на Буквата и с изключително внимание и уважение слушаше историите и стиховете, които той им четеше. Любимият автор на мъжете беше Ботев. Караше ги да си спомнят героичното минало и на следващата сутрин им даваше отлична възможност люто да поразвържат иначе спокойните си езици по повод на душманите. Жените пък обожаваха романтиката в “Бел Ами”. След като дядо Петко им изчете и последната глава от книгата, домакините така се натъжиха, че на следващата сутрин една забрави солта за питката, друга не нахрани кокошките, а трета пък беше плакала цяла нощ.

Хубав живот беше. Макар и дядо Петко да бе останал вдовец много млад, жена му го бе дарила с чуден дар – хубавата Лиляна. Буквата я беше научил да чете и пише, но простоватата девойката нямаше никакъв порив към неизвестното. Хората в селото я уважаваха, защото на пишещата машина попълваше старите им документи за пред общината, но я смятаха за малко злобна и гледаха да си нямат много вземане-даване с нея. Момците не я забелязваха. Те и без това бяха само двама.

В началото на века обаче спокойният селски живот се огъна под бича на новото време. В съседния град отвориха голям магазин и стоките местно производство започнаха да събират прах по домовете на трудолюбивите селяни. Всички бяха толкова угрижени, че се събираха почти всеки ден в дома на дядо Петко и обмисляха какво да правят. Баба Недка беше сигурна, че краставиците й са по-хубави от тези в магазина, а чичо Пейо не спираше да ги убеждава, че неговата коза Иванка дава най-хубавото мляко. Всичко беше безуспешно. Новото време махаше с ръка за сбогом на традициите и единственият начин да продължиш по пътищата на неизвестнoто беше да впрегнеш каруцата и да караш към родата в града. Всички точно това и направиха. Само Буквата не.

Той нямаше рода в нито един град, за който можеше да се сети. От време на време споменаваше за една далечна братовчедка в Лосан Джелис, но тъй като май никой не му вярваше, скоро спря да се перчи. В бялата къща остана той, Лиляна, ратаят Седо и двете полици книги. Скоро Буквата се разболя. Седо, който помагаше на дядото със земеделието и можеше да излекува всяка рана, обичаше дядо Петко повече от всичко на света. Никого си нямаше на този свят и знаеше, че ако той си отиде, Седо също най-добре да помисли за най-евтиния и безболезнен билет за отвъдното. В една слънчева лятна сутрин, тъкмо след като му мина треската, дядо Петко извика Лиляна и Седо и с пресипнал глас им рече:
– Деца мои! Аз съм вече стар и освен вас двамата, тая малка нива и куп хартия, нищо друго не ми е останало. Знам, че ми е време най-после и аз да си хвана бастуна за оня свят, но съм си обещал, че няма да мръдна оттука, докато Лиляна не си роди дете! Ако ще и дяволът да ме тегли за елека, аз с този свят няма да се сбогувам, докато не науча внук ми да чете!

След като изрече тези думи, Петко Буквата се преви, започна да кашля сухо и се прибра в стаята си. Лиляна и Седо не знаеха какво да правят. Тя беше простовата и злобна, а той – прекалено добър и малко глупав. Мислиха, мислиха и тъй като нищо не измислиха, взеха, че се качиха в стаята за гости, посуетиха се и само след няколко месеца брадата на дядо Петко се долепи до бебешката бузка на малкия Петко. Като навърши три годинки, дядото сложи “Бел Ами” в ръката на детето и започна да му показва:
– Ето това, Петенце, е буквата А. А като агънце, апостол, аксиома и алитерация. Ех, ама ти – така малък и как бързо схващаш! Ще станеш ти един ден като дядо и цяло село ще те уважава!

Когато малкият Петко навърши четири, Буквата почина. Под затворените му очи кротко бе заспала една блага и доволна усмивка. След смъртта му обаче Лиляна озлобя още повече. Къщата й стана много тясна, нямаше с кого да си говори, а и рядко имаше нещо за ядене. Седо беше доволен от живота с нея и от малката нива, но тя не можеше да издържа повече така. Накара го да продаде целия добитък и покъщнина, набързо събра останалите дрипи и взеха първия влак за София. Книгите също понесоха с тях, защото Седо не успя да ги пробута на никого.

Преди години Лиляна беше чувала, че София е вълшебен град, в който всеки е богат и където с малко упоритост работа се намирала за всеки. В тази история имаше някаква истина. В последните години столицата бе заприличала на парцалено убежище за стотици хиляди, разочаровани от провинциалния живот. Да стигнеш до София се бе превърнало в цел на битието, а влакът към столицата – във возило към успеха. Политиците се гордееха с високото ниво на заетост и като че ли пляскаха с една ръка по случай наближаването на новата бетонна гара, към която държавата беше поела. От своя страна, новодошлите в София гонеха своя златен билет в живота и вярваха, че скоро и те ще затракат с високи токчета по паважа пред Президентството.

Лиляна, Седо и малкият Петко пристигнаха в столицата сутринта на един зимен ден. Още на гарата към тях се завтекоха лелички, които предлагаха квартири в крайните квартали на столицата. Младото семейство разполагаше само с няколко лева, които Седо бе успял да изкара, продавайки покъщнината, и затова никой не искаше да им даде стая под наем. След много пазарлък една леля на средна възраст им предложи да живеят в една стаичка около десетина квадратни метра. В жилището имаше още две стаи, като във всяка живееха поне по още двама души. Правилата бяха три: по-малко вода, по-малко ток, по-малко шум. Лиляна и Седо се съгласиха. Нанесоха се и още на същия ден отидоха да търсят работа. Малкият Петко оставиха сам вкъщи. Не успяха да намерят нищо. Не само че нямаха образование, а и изглеждаха така, все едно бяха излезли от някой филм на Методи Андонов. Не стига това, ами като се прибраха, хазяйката ги посрещна с изкривено от гняв лице:
– Ако не кажете на малкото куче да млъкне, събирайте си багажа и дим да ви няма!

Сцената с нещастен край се повтаряше всеки ден. Работа нямаше, а малкият Петко беше превърнал живота на старата лелка в ад. След като изтече една седмица, хазяйката каза на бедняците да се махат, защото не може повече да търпи детския плач. Трябваше да се предприемат мерки. Тогава на Седо за пръв път му хрумна нещо. Едно време можеше да измисли лек за всяка болежка, затваряше рани, а цяровете му спираха всяко главоболие.

Заши устата му, когато навърши пет години. Остави само един процеп, за да може детето да диша и преглъща. Петко спря да плаче. Болката не му позволяваше. Съседите не забелязаха промяната. Те бяха толкова бедни, че не виждаха нищо друго освен дупките в собствените си джобове. Докато родителите търсеха работа, Петко четеше, четеше всичко, четеше по няколко пъти. Общуваше с родителите си, като им оставяше бележки. Скоро Лиляна намери почасова работа в едно шивашко ателие, а Седо стана чистач в голям офис на Цариградско шосе. Когато навърши седем, Лиляна и Седо пратиха Петко на училище. Подигравките не спираха, Петко не можеше да отговори и само вечно влажните му очи издаваха как се чувства. Всеки ден след училище започна да скита. Взимаше зеления маркер, който му бяха подарили на първия учебен ден, и със злоба изписваше чувствата си по стените на жилищни сгради, хотели, офиси и ресторанти. Не спираше да пише, а това, което пишеше, докосваше не само стените, но и душите на тези, които виждаха зелените му викове.

Беше само на седем, когато започнаха да го издирват. Първо по петите му тръгна г-н Петров, после още стотици като него. Всички искаха да намерят талантливия писач и да му дадат да разбере. В една дъждовна майска утрин, след като уморената учителка по биология го нахока, че само заради неговата неспособност да говори целият клас го да чака да си допише въпроса, той отново взе маркера си и избяга от час. Препускаше из задръстената столица, колкото му държаха краката. Когато се умореше, спираше, оставяше част от разбитото си детско сърце на стената и продължаваше да бяга. В този ден го хванаха. Г-н Петров насочи студеното тяло на микрофона и възбудено рече:
– Здравейте, аз съм от вестник “Почивка” и искам да ви попитам, вие ли сте наистина този, който седмици наред пише тези възхитителни слова по стените!…. О, Боже, ама вие сте ням! От това ще стане сензация!

И сензацията стана. Скоро всички изгнили медии започнаха да пишат за “нямото момче със зеления маркер”. Не спираха да го канят на интервюта и търпеливо чакаха той да им напише отговора си. Никой не се запита защо не може да говори и как така от време на време измежду тънкото процепче на детските му устни се чуваше слаб звук. Лиляна и Седо се прославиха. Те бяха нещастните родители на гения. Чувстваха се успели. Да, бяха успели да подчинят София, тя лежеше в краката им, а те й се смееха и замеряха гордостта й с нещастното си малко дете!

Скоро поканиха Петко да участва в едно немско риалити шоу. Условието беше ясно: “Petko soll sprechen!” (Петко трябва да говори). Немската телевизия се беше нагледала на бели мечки, деца гении и пеещи старици. Сега искаха да покажат бедното източноевропейско дете, което има талант и на което медията е готова да помогне, за да може да развие дарбата си изцяло. Седо и Лиляна малко се притесниха от предложението. Но след като хвърлиха поглед на сумата, която телевизията обещаваше, а тя беше по-висока от бялата къща на дядо Петко, се съгласиха, без много да му мислят. От телевизията щяха да поемат лечението и после щяха да настанят семейството в удобна къща и да им плащат щедро, докато трае предаването.

Така и стана. Операцията мина повече от успешно. Немските доктори малко се учудиха от естеството на проблема, но не задаваха много въпроси и си свършиха работата отлично. Петко проговори. В предаването го харесаха много и след края му една богата бездетна немска леличка предложи на семейството да се настанят при нея. Ще стопанисват къщата, а тя обещава да се грижи за Петко като за свое дете. Съгласиха се и заживяха щастливо и доволно. Изучиха немския и се опитаха да се нагодят към нравите. Злобата на Лиляна изчезна, тя стана най-добрата готвачка на вурст в околията и често къщата на бездетната леличка се пълнеше с почитатели на традиционната немска гозба. Седо пък пое управлението на огромната градина пред къщата. Запознаха се и с други българи, но дори и с тях предпочитаха да си говорят на немски. Така, от уважение към стопанката. Петко загуби таланта си. Или просто никога не го потърси отново. Стана един щастлив хлапак, а когато навърши двайсет и четири, се ожени за най-хубавата фройлайн в селото. Българското знаме, което бяха взели, за да покажат в телевизионното предаване, скриха в един скрин в спалнята. Само Седо се сещаше за него. На всеки втори юни го изваждаше и нежно го целуваше. Той никога не си го признаваше, но Ботев беше и неговият любим автор.

Дупка в душата

Днес си позволявам да публикувам нещо в суров вид. Произведението е на моят близък съратник, съученик и приятел Милен Донев. „Дупка в душата“ е произведение за ценители, дупка в душата е пример и стимул за млади писатели, които знам, че хвърлят по едно око на моя скромен блог от време на време. В продължение ви предоставям всичките осем сцени на пиесата „Дупка в душата“ в суров вид и с надеждата да я забележи, който трябва, и да я постави на сцена! Насладете и се.

Всички авторски права са запазени за автора Милен Донев и злоупотребилите, ще си понесат съответните административни и съдебни последствия. 

 

 

 

 

 

 

Милен Донев

 

A Hole In My Soul

„Последни Новини“ – работно заглавие

/пиеса/

 

 

 

 

 

Действащи лица:

/ Всяка прилика с действителни лица и събития е случайно съвпадение или символика /

 

Телевизионен водещ

Полковник Скот, 43г, загинал във Виетнам през 1969г

Младши ефрейтор Чарли Мадокс, 28г, войник от флота, разрушител „Maddox” DD-731

Възрастният Чарли Мадокс, 74г, вече бивш полковник от войната във Виетнам

Катлийн Мадокс, 69г, жена на Чарли

Майк Мадокс, 37г, син на Чарли

Джулиет Мадокс, 34г, жена на Майк

Виктор Мадокс, 8г, син на Майк и Джулиет, внук на Чарли

Чарлс Менсън, 76г, затворник

Катлийн Мадокс, (съименница на жената на Чарли) починала, майка на Чарлс Менсън

Шерън, 22г, Касиерка в банка

Клиент на банката

Тийнейджърка, 12г

Тийнейджърка, 14г

Денис Уилсън, 34г, охранител в банката

Винсънт Булиоси, 28г, полицай от централата

Розмари, 49г, майка на Винсънт

Надзирател

Пиколо в хотел

Диспечер на гара

Чарли Тейт, 74г, новата жертва

 

Съвпадения, реални събития и символика:

/ Препоръчително е да прочетете следващите факти и разяснения след пиесата /

 

Тонкинският инцидент е реално събитие, значимо за войната във Виетнам.

Името на главния герой Чарли Мадокс:

– фамилията съвпада с името на разрушителят Maddox, предизвикал Тонкински инцидент за войната във Виетнам

– цялото име съвпада с даденато при раждането име на престъпника Чарлс Менсън, наричан Чарлс Майлс Мадокс, реално съществуващо лице, осъден доживот.

Името на жената на Чарли Мадокс съвпада с това на майката на престъпника Чарлс Менсън

Името на Полковник Скот (командващия офицер на героят Чарли Мадокс във Виетнам) съвпада с името на биологичният баща на престъпника Чарлс Менсън

Четирите кода от универсална фонетична азбука на НАТО, запазени от старата U.S. JoinArmy/Navy фонетична азбука съвпадат с имената на Чарли, синът му Майк и внукът му Виктор, както и с рентгеновите вълни, използвани при счупения крак на Мадокс и водещи до умопомрачението му – Charlie, Mike, Victor, Xray

Имената на Шерън (касиерка в банката) и Тейт (новата жертва) съвпадат с името на Шерън Тейт – една от жертвите на Чарлс Менсън

Обирът, извършен от момичета на 12 и 14 години в Първа Национална Банка в Синсинати, Охайо е реална случка от януари 2010

Денис Уилсън (охранител в банката) е името и на музикант, член на „Бийч Бойс“, с който престъпникът Чарлс Менсън се е познавал

Винсънт Булиоси (полицай от централата) е името на прокурорът по делото срещу Менсън, издал „Хелтър Скелтър“ – книга за убийствата на Чарлс Менсън

Розмари (майка на Винсънт) е името на една от жертвите на Чарлс Менсън – Розмари Ла Бианка

Портативен рентгенов апарат „Нанорей“ е реален апарат, но все още е само прототип. Няма данни да води до странични ефекти.

OxyContin е реално наркотично вещество.

Песента „YouShotaHoleinMySoul” е истинска песен, изпълнена от диско звездата от 80те C.C. Catch от дебютният и албум „CatchTheCatch

CatchTheCatch“ и „Последни новини” са първите работни заглавия на пиесата

Чарлс Менсън и до момента излежава доживотна присъда в затвор в САЩ

 

Пролог

Залива Тонкин (Северен Виетнам),  2 август 1964г.

Младши ефрейтор Чарлс Мадокс: Тук разрушител „Maddox” DD-731. Отговорете. Край.

Полковник Скот: Тук централа. Чувам ви добре DD-731. Приемам.

Млаши ефрейтор Чарлс Мадокс: Засякохме три виетнамски торпедни катера, сър. Наближават към нас.

Полковник Скот:  Не предприемайте излишни действия, ефрейтор! Всичко е под контрол. Край.

Млаши ефрейтор Чарлс Мадокс: Но сър…

Полковник Скот:  Как ти е името, синко?

Млаши ефрейтор Чарлс Мадокс: Млаши ефрейтор Чарлс Мадокс, сър.

Полковник Скот:  Говориш с полковник Скот, ефрейтор. Не си мисли, че са кръстили кораба на теб, момче. Не се намесвайте! Повтарям! Не се намесвайте!

 

Чуват се серия взривове.

 

Млаши ефрейтор Чарлс Мадокс: Късно е, сър. Вече е късно.

 

Сцена 1

Синсинати, Охайо, 2009г. 2 август 2:36 AM

Спалнята на семейство Мадокс. Чарлс и жена му Катлийн спят.

 

Звук от включване на телевизор. Чува се гласът на водещия.

Телевизионен водещ:  Днес се навършват 45 години от Тонкинският инцидент. На 2 август 1964, разрушителят „Maddox“ (DD-731) се сблъсква с три виетнамски торпедни катера и им нанася щети, като претендира, че е бил атакуван. Два дни по-късно същият кораб, придружен от разрушителя „C. Turner Joy“ (DD-951) докладва за нов сблъсък със северновиетнамски съдове. Въпреки недоказаността на тези обвинения, чрез резолюция издействана от Конгреса, Линдън Джонсън започва широкомащабна война в Южен Виетнам и масирани бомбардировки над Северен Виетнам.

ВМС на САЩ разкриха архивите, според които „само информацията, която поддържа обвинението, че комунистите са атакували двата разрушителя, е предоставена на администрацията на президента.“ Фактически присъствието на виетнамски сили по време на втората стрелба е под въпрос.

Гласът на водещият затихва.

 

Чарлс се сепва в съня си и се изправя. Облян е в пот, хваща главата си с две ръце. Жена му отваря очи и се обръща към него.

 

Катлийн: (сънена) Добре ли си, Чарлс?

Чарли: Да, (пауза) заспивай. Тези кошмари не ми дават мира.

Катлийн: Пак ли същото? След всичките тези години. Все още ли мислиш, че ти си виновен за всичко? Спри да се обвиняваш!

Чарли: (неуверено) Аз.. аз. Просто ме боли глава, Кат. Всичко ще бъде наред.

Катлийн: (обръща се, говорейки тихо сякаш на себе си) Кое ще бъде наред, Чарли? И кога?

Катлийн затваря очи и се обръща с гръб. Чарли се пресяга към нощното шкафче до леглото, отваря чекмеджето и изважда прозрачна кутийка с надпис OxyContin. В кутийката има няколко розови таблетки. Чарли я отваря, изсипва в шепата си една таблетка и я поглежда замислено. Тя е кръгла, двойно изпъкнала, маркирана с OC от едната страна и 20 от другата. Чарли въздъхва леко и прави гримаса, застива за миг и след това изсипва в дланта си още една таблетка и с рязко движение ги гълта. На нощното шкафче има чаша, пълна на 2/3-ти с вода. Чарли отпива от нея и я оставя обратно до леглото. Ляга си с гръб към Катлийн, завива се и веднага затваря очи. Телефонът до главата му звъни. Чарли го вдига.

 

Чарли: (строго, ядосано) Да?

Глас от телефона (Чарлс Менсън):  Чарли?

 

Сцена 2

Звук от включване на телевизор. Чува се гласът на водещия.

Телевизионен водещ: Портативен рентгенов апарат „Нанорей“ (NANORAY) се разработва от екип от специалисти. Открита е нова технология за генериране на рентгенови лъчи (X-ray), даващи високо качество на изображението, при невисока стойност и компактен размер на самият апарат. В прототипа на проекта „Нанорей“ (NANORAY) електроните се излъчват от върха на катода, покрит с въглерод филм с дебелина – 1 / 1000 от човешкия косъм. Такъв катод не е нужно да се нагрява до 2 000 градуса по Целзий, за това този работен процес е много по-добър, като при това техническите характеристики позволяват да се сканира нужния обект бързо, и с по-висока разделителна способност. За момента няма данни за странични ефекти и уредът много бързо бе одобрен за масово използване.

Гласът на водещият затихва.

 

Синсинати, Охайо, 2010г. 15 януари 3:12 PM

Първа Национална Банка в Синсинати, Охайо

Чарли е на касата, зад него има мъж и 2 момичета на около 12-14 години. Едното от момичетата носи раница.

 

Шерън: (усмихва се и подава чек на Чарли) Заповядайте, сър. Нали знаете, че може да получавате пенсията си и на домашния адрес. Сумата не е малка и…

Чарли: (прекъсва я) Единственото предимство да си полковник на тези години. Въпреки всичко ми е приятно да се разходя.

Шерън: В това време? Навън сигурно е минус 10.

Чарли: (с усмивка) Довиждане Шерън.

Шерън: Довиждане господин Мадокс. (обръща се към мъжът зад него) Добър ден.

Чарли тръгва към въртящата се врата и усеща че настъпва нещо. Навежда се и вижда че е портфейл.  Взима го и се изправя. Оглежда се на наоколо и след това го отваря. Шофьорска книжка, кредитни карти, отделението за пари в брой е празно. Връща се на касата. Мъжът, който е бил зад него подписва някаква разписка.

 

Чарли: (към мъжа) Извинете. (към Шерън, като и показва портфейла) Намерих това преди малко. На вас ли да го оставя или… на полиция, охрана?

Шерън: Най-добре на охраната. Няма ли никой в салона? (поглежда иззад гишето)

Чарли: Ами,… не видях…

Шерън: Изчакайте така. (вдига телефона до себе си и набира номер)

Глас от телефона (Денис): Да!

Шерън: Денис, къде си? Тук един господин е намерил портфейл. Ще дойдеш ли за момент.

Глас от телефона (Денис): Обикалям предното крило. ОК, идвам.

Шерън: (затваря телефона и се обръща към Чарли) Сега ще дойде колегата. Изчакайте го.

 

Момичетата на опашката се споглеждат, но не казват нищо. Чарли вижда идващия охранител и се запътва към него.

 

Денис: Здравейте, сър.

Чарли: Здравейте. Като си тръгвах и намерих това тук в салона. Има документи, карти, няма пари в брой. (подава портфейла на Денис)

Денис: (докато го разлиства и разглежда) Шофьорска книжка, кредитна карта, нищо, нищо. (затваря го и се обръща към Чарли) Няма проблем, ще го върнем на собственика по пощата. Може ли вашата лична карта.

Чарли: (изважда своето портмоне и подава личната си карта на Денис) Да, разбира се, заповядайте.

Денис: Ще ми покажете ли къде точно го намерихте.

Чарли: Да, елате.

Денис: (тръгва след Чарли, като в същото време се обажда по станцията) Колега, да проверим едно лице. (изчаква) Номер на социалната осигуровка 431-45-9875. Чарлс Мадокс. Да, Мадокс, с двойно „д”.

Чарли: (спира и посочва до вратата) Ето, тук беше.

Денис: (поглежда надолу, поглежда Чарли) Хмм. Добрее.

Глас от станцията (Винсънт): 14-ти?

Денис: Да.

Глас от станцията (Винсънт):  Няма нищо.

Денис: Добре, Мерси. (обръща се към Чарли и му подава личната карта) Това е всичко, благодаря ви. Ще намерим собственика.

Чарли: (прибира се личната карта) Благодаря ви, полицай. Лека работа.

 

Чарли излиза от банката, след него излизат и двете момичета. След известно време се чуват спирачки на кола и удър. Денис изтичва навън.

 

Денис: (по радиостанцията) Тук 14-ти! Изпратете линейка! Има блъснат човек! Мисля, че кракът му е счупен.

 

Звук от включване на телевизор. Чува се гласът на водещия.

Телевизионен водещ:  … две американски тийнейджърки, на 12 и 14 години, обраха банка в щата Охайо и успяха да избягат от полицията. Обирът е извършен във вторник, около 15:20 ч. следобяд. Двете момичета спокойно влезли в клона на Първа Национална Банка в Синсинати, Охайо, облечени в суитчъри. Приближили се до една от касиерките и й връчили бележка, в която настоявали да им бъдат дадени всички налични в касата пари. Според полицията в бележката била отправена и заплаха, че ако касиерката не се подчини на искането, момичетата ще ранят служителите в банката. Въпреки че не изглеждало тийнейджърките да носят оръжие, касиерката предала парите и обирджийките си тръгнали с чанта, пълни с пари. Младите момичета дори успели да се скрият от полицията, като при излизането си блъснали възрастен човек в движещ се автомобил. Разследването все още продължава…

Гласът на водещият затихва.

Сцена 3

Синсинати, Охайо, 2010г. 9 февруари 8:34 PM

Къщата на Майк и Джулиет. Във всекидневната на пода с телефон в ръка седи 8 годишния Виктор. Около него има играчки – танк, пластмасови войници и хеликоптер.

 

Виктор: Говори капитан Виктор Мадокс, Готови ли сте за атака?

Глас от телефона (Чарли): (преправя си гласа) Не ви чувам добре, капитане, как казахте, че ви е името?

Виктор: Капитан Виктор Мадокс. Victor, India, Kilo, Tango, Oscar, Romeo.

Глас от телефона (Чарли): (с нормален глас) Баща ти ли те научи на това?

Виктор: (гордо) Да, дядо.

Глас от телефона (Чарли): Кажи му, че за нищо не става, повтаряй след мен. Victor, Item, King, Tare, Oboe, Roger.

Виктор: Victor, Item, King, Tare, Oboe, Roger.

Глас от телефона (Чарли): (доволен) Отлично, сър! (с преправен глас) Готови сме, капитане. Ротата е в бойна готовност и очаква заповеди. Врагът настъпва. Да атакуваме ли? Край.

Виктор: Изчакайте ги да приближат, ефрейтор. Не се намесвайте! Повтарям! Не се намесвайте!

 

Джулиет и Майк влизат в стаята.

 

Джулиет: Вик, пак ли досаждаш на дядо си?

Глас от телефона (Чарли): (с преправен глас) Слушам, капитане. (пауза) … Полковник? (с нормален глас, разтревожено) Какво става, полковник?

Джулиет: Време е да си лягаш, стига игри вече.

 

Джулиет затваря телефона.

 

Виктор: Дядо ме учеше на военната азбука.

Майк: Хайде, лягай, ти я знаеш по добре от него.

Виктор: Но…

Майк: Никакво „но”, слушай майка си. Вече трябваше да си заспал.

Звук от включване на телевизор. Чува се гласът на водещия.

Телевизионен водещ:  През 1956 година, НАТО въведе универсална фонетична азбука за буквуване на думи и съобщения, позната като Alfa, Bravo. Тя замени старата U.S. Join Army/Navy фонетична азбука от типа Able, Baker, използвана в началото на войната във Виетнам. Всички кодове за букви бяха изцяло заменени, с цел довеждане до минимум на грешки при предаване на съобщения. От старата азбука бяха запазени само четири кода, които се използват и до днес – X-ray, Victor, Mike и Charlie.

Гласът на водещият затихва.

Сцена 4

Синсинати, Охайо, 2010г. 12 февруари 11:07 PM

Апартаментът на Денис. Входна врата и всекидневна. На вратата се звъни. Никой не отваря. Звъни се повторно и продължително. Появява се Денис. Облечен е с боксерки и тениска. Личи си, че е спал до момента.

 

Денис: (сънено, но високо) Сегаа.

 

Отваря вратата, на прага е Винсънт.

 

Винсънт: (разтревожен) Здравей Денис. Трябва да поговорим.

Денис: Трябва? Аз „трябва” да се наспя, а твоето „трябва” да почака.

Винсънт: По работа е и е спешно.

Денис: Добре, влизай. Кое му е спешното?

Винсънт: Помниш ли обира в Първа Национална миналия месец?

Денис: Отрязаха ми от заплатата, няма да го забравя. Някакви хлапета, нали ги хванаха. И?

Винсънт: Точно по време на обира ми се обади да провериш номер на социална осигуровка.

Денис: Да, един дядка намерил портфеил. Нямаше кеш, само документи.

Винсънт: Чарлс Мадокс, 74 годишен, бивш полковник от Виетнам, пенсиониран с почести.

Денис: Помня го. „Без име Мадокс“ (смее се) Блъсна го кола и е в гипс. Снимаха го с един от тези новите „Нанорей“ направо пред банката.

Винсънт: Намерили са синът му Майк, снаха му Джулиет и внукът му Виктор мъртви преди няколко часа.

Денис: Каквооо?

Винсънт: Убити са докато спят. От следствието казаха, че убийството е станало преди няколко дни, на 10-ти, между 3 и 5 сутринта. Обади ни се колега на Майк. Не се появявал в офиса от 2 дни и не вдигал телефона.

Денис: Не мога да повярвам.

Винсънт: Най-странното е, че всичко сочи към дядото. Живеел е наблизо. Отидохме да проверим. Нямаше никой.

Денис: С гипсиран крак? Аре стига глупости.

Винсънт: В къщата на Чарлс бе открит заровен трупът на съпругата му, има следа от огнестрелна рана в главата. Пуснат е за национално издирване.

Денис: Убил е и жена си?

Винсънт: Преди година и половина.

Звук от включване на телевизор. Чува се гласът на водещия.

Телевизионен водещ:  Чарлс Менсън е американски престъпник, известен като главатаря на псевдокомуната „Семейство Менсън“, зародила се в Калифорния в края на 60-те години. Намерен е за виновен за съучастие в убийствата на трима души, извършени от членове на групата по негово разпореждане. Първоначално е осъден на смърт, но през 1972 година Върховният съд на Калифорния отменя налагането на смъртни присъди и Менсън получава доживотен затвор. Роден от 16 годишната неомъжена Катлийн Мадокс, в болница в Синсинати, Менсън е бил наречен „Без име Мадокс“ . В рамките на няколко седмици той е бил записан като Чарлс Майлс Мадокс. За известен период от време след неговото раждане, майка му е била омъжена за обикновен работник на име Уилиям Менсън, чиято фамилия е била дадена на момчето. Биологичният баща на детето изглежда е бил полковник Скот, срещу когото Катлийн Мадокс подава иск за извънбрачно дете и стигат до съдебно споразумение през 1973 година. Вероятно момчето никога не е познавало баща си.

Гласът на водещият затихва.

Сцена 5

Фолсъм, Калифорния, 2010г. 15 февруари 1:39 PM

Хотелска стая. На леглото лежи Чарли с гипсиран крак. Пиколото прибира чинии и прибори от обяд в стаята. Личи си, че на Чарли не му е добре, държи се за главата с ръка.

 

Пиколо: Как беше обядът, сър?

Чарли: Вкусен.

Пиколо: Имате ли нужда от нещо.

Чарли: Налей ми чаша вода, моля те.

 

Пиколото отива до банята и се връща след малко с чаша вода. Поставя я на нощното шкафче до леглото.

 

Пиколото: Ето, сър.

Чарли: Благодаря ти, това е всичко.

 

Пиколото излиза. Чарли изважда от джоба си прозрачна кутийка с надпис OxyContin. В кутийката има три жълти таблетки. Чарли ги изсипва в шепата си. Таблетките са кръгли, двойно изпъкнали, маркирани с OC от едната страна и 40 от другата. Чарли ги гълта, изпива чашата с вода до дъно и я оставя на шкафчето. Обръща се към празната половина на леглото, въздъхва тъжно и затваря очи. Телефонът до главата му звъни. Чарли го вдига.

 

Чарли: (тих, изтощен глас) Да, моля?

Глас от телефона (Чарлс Менсън):  Чарли?

 

Звук от включване на телевизор. Чува се гласът на водещия.

Телевизионен водещ:  В момента тече усилен обществен дебат по отношението на широката употреба на болкоуспокояващи. OxyContin – наркотично вещество, полусинтетичен опиоид, получаван от тебаина бе добавен в Schedule II като вещество с висока степен на риск и възможна злоупотреба при разпространението му. Особено обезпокоителни са данните на американското Управление по контрол на качеството на продуктите и лекарствата, които съобщават, че през 2001 г. OxyContin е най-продавания наркотик за облекчаване на болки в САЩ, а през 2008 г. продажбите му само в САЩ възлизат на общата сума 2,5 милиарда щатски долара. Ефективността на 10 мг на оксикодон (орална), са равностойни на 20 мг морфин сулфат или 30 мг кодеин. Следствие от неправилна употреба или злоупотреба с OxyContin умира Хийт Леджър, преди да завърши Сделката на доктор Парнасъс. Като голям фен на Оксиконтина е уличена супер-порно звездата Джена Джеймисън. Отразени бяха неблагоприятните странични ефекти, засягащи мозъка, при облъчване с рентгенови лъчи (X-ray).

Гласът на водещият затихва.

Сцена 6

Фолсъм, Калифорния, 2010г. 17 февруари 6:15 PM

Щатският затвор „Фолсъм“.

Надзирател: Менсън, ето ти монетите за телефон.

Чарлс Менсън: (зарадван) Благодаря, шефе.

Надзирател: И на кой толкова може да звъни един осъден доживот?

Чарлс Менсън: Че какво друго му остава на един старец, ако не да побъбри с някой? Не е ли така, шефе? Не е ли?

Звук от включване на телевизор. Чува се гласът на водещия.

Телевизионен водещ:  Щатската полиция откри мъртъв Чарлс Мадокс в хотелска стая във Фолсъм. Мадокс бе издирван, като главен заподозрян за убийствата четирима души –  жена му Катлийн, Майк и Джулиет Мадокс и внукът му Виктор. По всичко личи, че 74 годишния ветеран от Виетнам се е самоубил с личното си оръжие. След аутопсията бе изяснено, че заподозреният от няколко години е използвал болкоуспокояващото средство OxyContin, като с времето е увеличавал многократно предписаната му доза. Според разследване на Федералното бюро американския престъпник Чарлс Менсън, излежаващ доживотна присъда в Щатски затвор се е свързвал от години с Мадокс по телефона. Възможно е под влияние на опиата и разговорите с Менсън, Чарлс Мадокс да не е осъзнавал какво върши.

Гласът на водещият затихва.

Сцена 7

Синсинати, Охайо, 2011г. 29 май 11:07 AM

Централна гара

 

Глас на диспечера: Бързият влак от Вашингтон пристига на 7-ми перон по разписание.

 

Сигнал за край на съобщението. По уредбата зазвучава музика: “He’s a midnight, new romancer, He’s the only, lonely dancer…”

Винсънт в униформа, оглежда пристигащите пътници. Забелязва възрастен мъж и се запътва към него.

 

Винсънт: (отдава чест) Офицер Булиоси, може ли да видя документите ви, сър?

Пътникът (Чарли Тейт): Разбира се, офицер. Какво е станало?

Винсънт: (записвайки името и номерът на социалната усигуровка) Стандартна проверка, сър. Карат ни да ги правим постоянно. (подава картата с усмивка) Ето, сър, добре дошли в Синсинати.

Пътникът (Чарли Тейт): Благодаря.

По уредбата се чува музиката:

„You shot a hole in my soul,
It’s the countdown for love, I know
You shot a hole in my soul
Hold on tight don’t let go
You get always what you want from me
You can make it easy, can’t you see..

Винсънт: (си припява) You shot a hole, hole, hole, hole in my soul…

 

Сцена 8

Синсинати, Охайо, 2011г. 1 юни 9:18 PM

Всекидневната на Винсънт. На люлеещ се стол пред телевизорът стои майката на Винсънт Розмари. Пред нея е вкюченият телевизор, по който дават новини. Личи си, че Розмари е доста болна, не излиза от къщи, трудно разпознава хората.

 

Чува се гласът на водещия.

Телевизионен водещ: Една извънредна новина от последния час. Окръжната полиция издирва Винсънт Булиоси, на 28г., работещ като стажант-полицай в централата на Синсинати. Срещу Булиоси е повдигнато обвинение за убийството на семейство от Охайо. Това са 37 годишният Майкъл Мадокс, съпругата му Джулиет и 8-годишният им син Виктор. Случаят с убитото семейство нашумя преди година, като за извършител бе посочен 74 годишният Чарлс Мадокс, баща на Майк и заподозрян в убийството и на жена си Катлийн. Последните експертизи по делото показват, че Катлийн се е самоубила на 2 август 2009-та година, а мъжът и Чарлс го е понесъл тежко. Не е съобщил за загубата на жена си и я е погребал сам в домът си. По отношение на връзката на Чарлс Мадокс с известният, осъден доживот  затворник Чарлс Менсън, проверките показват, че няма подтик към престъпление от страна на Менсън.

Чува се отключване на врата. Винсънт влиза. Розмари сменя канала.

 

Винсънт: Пак ли гледаш телевизия. Знаеш, че ти вреди. Изпи ли си хапчетата?

Розмари: Изпих ги, но болката не минава.

Винсънт: Разбирам те. Ето вземи още едно.

 

Винсънт подава на Розмари зелена, двойно изпъкнала таблетка маркирани с OC от едната страна и 80 от другата и чаша вода.

 

Розмари: Благодаря ти.

 

Винсънт я поглежда със страдание, лапва една таблетка и допива водата от чашата.

 

Винсънт: Няма за какво, мамо. Обичам те. И изключи най-после този телевизор, кой знае какви глупости гледаш.

 

Розмари изключва телевизора с дистанционното.

 

Розмари: Пак търсят някакъв. Убиец! Всеки ден едно и също. Добре, че те имам теб Винсънт.

 

Очите на Розмари се пълнят със сълзи и поглежда към Винсънт с майчина обич.

 

Винсънт: (с рязък тон, отегчено и раздразнено) Знаеш, че се казвам Чарли, мамо! Чарли!

Розмари: (тихо, през сълзи) Знам, Винс, знам.

КРАЙ

4Life

В следващия месец, съм на път да заснема поредица от кратки видео филми, които дават информация за възможностите за бизнес, продуктите, предимствата и бонусите в компания 4Life. Видео за International Networkers Team и огромният потенциал, който има този екип.

Да спечелиш шампионат II-ра част

Както стана ясно в първата част, без особенни усилия се оказах участник в шампионат с национален мащаб. Наградата не бе с особенно висока стойност – 800 евро, но самото участие и приза „Най-добър“ си заслужаваха. Беше нещо като отличията „Златна топка“ или „Златна обувка“, нещо като „Златна пица“ … Най-добър сред хиляди участници.

В началото на Януари 2012, два месеца преди приключването на шампионата, водех в класирането с 80 точки. Беше ми приповдигнато, печелех тройно повече от обикновенно, работата спореше. Един ден, до мен стигна информация/клюка, че прекия ми конкурент е бивше гадже на шефката. Били се разделили преди не много. Още един ден по-късно дойде нова информация, този път официална, че регламента на турнира се променя. Бяха сменили реквизита за награда на печелившия във всяка категория, с томбола между четиримата печеливши и само една награда. Новия регламент беше нагло забоден на дъската в стаята за преобличане, така че, никой да не го пропусне. Още два дни по-късно дойде нова клюка/информация, че всички encargado началник смяна или управители са инструктирани под сурдинка, да подкрепят конкурента ми като заобикалят ловко регламента на шампионата. Интернет системата за контрол на пицарията, позволява да бъдат вписвани допълнителен брой точки/поръчки на името на определен репар и той беше моя конкурент. Информацията пристигаше от друга пицария, където по-неведом начин бяха узнали какво става.

Две седмици преди края на състезанието, конкурента ми вече ме водеше с около десет точки. Точно в това време поредица от събития, ме накара да се замисля и да разчета между редовете, че този шампионат вече е спечелен. Първо в две поредни вечери, конкурента ми беше глобен четири пъти и пицарията веднъж от негово име. Едва не му отнеха шофьорската книжка за период от една година и му оставиха само една единствена точка в нея. На следващата сутрин, в съблекалнята бе закачен нов регламент. Турнира бе с ново име и с нови реквизити. Премахваха се изискванията за глоби от полицията и турнира променяше името си на “ Без пътни инциденти“. Стоях пред дъската с увиснало чене, четейки новите правила.

С човека, с когото се борехме за титлата преди този злощастен турнир имахме приятелски отношения. Дори няколко пъти излизахме на фиеста заедно. Поддържахме постоянна връзка в интернет. Бяхме говорили да правим барбекю и тнт. От този ден приятелството ни се разпадна. Той печелеше преднина, и  с всяка изминала смяна приближаваше титлата. Прочетох всичко това в поведението му, между редовете на регламента, в отношението на управителите, в шушуканията на останалите. За финал, най-нагло и безцеремонно извадките от двете последни класирания не бяха оповестени. На датата 1-ви Март 2012 регламента беше махнат и на негово място се мъдреше лист само с името на печелившия, поздравления от централния офис и наградите за победителя и мениджърския екип и то така закачен, че да няма начин да не го видиш. За останалите участници … празнота.

Какво се случи? Как в една толкова голяма фирма, някой успя да упражни толкова умел контрол и влияние, за толкова незначителна награда? Беше ли това, предупреждение към емигрантите там, защото победителя беше местен/испанец, да не си въобразяват въобще, да не си правят излишни илюзии? Кому беше нужно да  дава този безумен урок по-влияние и позиции в работата?Защо?

Бях свидетел на нещо меко казано странно. Победителят не си отвори устата, че е спечелил. Нито веднъж. Нито веднъж, не се зарадва, не се засмя. Дори думичка не бе споделена с останалите, а там сме повече от петнадесет души само репартидори, в кухнята има още толкова хора. Човекът  ме отбягва, не си говорим. Поздрав за здравей и за довиждане и до там. Това е като да спечелиш шампионата по-футбол в Испания и да не го отпразнуваш. Реал Мадрид да спечели титлата и никой да не разбере. На такива хора ли им казват лицемери, или може би това нее правилния термин.  Как ли се чувства такъв човек? Колко трябва да си дебил, за да скриеш подобна емоция? Осъзнах, че не само в родината ми се случват неправди. Дотогава само в България бях ставал свидетел на подобни истории. Тук в тази страна достойнството и честта са ценени качества, но явно всяко правило си има изключения. Вярвам в ценностите и принципите им, повече отколкото на тези в родината ми. Мислех да протестирам, да ругая, да изразя гнева и недоволството си …

Гореописаната история, за пореден път ми показа, какво се случва, когато между хората се поставени състезание и пари. Независимо от коя държава и раса са, крайният резултат е един и същ – разделение. А който разделя хората, той ги владее.

Да спечелиш шампионат – Iва част …

За да не се налага до последния ред, да не става ясно, за какъв точно  шампионат става дума, го изстрелвам още сега … шампионата по-разнасяне на пици или най-добър разнасяч или разносвач, в момента не ми хрумва, как е по-правилно да се напише. Държавата е Испания, шампионата е вътрешен на една голяма верига пицарии. Няма да и казвам името, за да не и правя реклама. Та въпросната верига има много заведения и за нея работят хиляди моторизирани  разнасячи/освачи – на испански им казват репартидори – repartidori( на кратко repari)! Във всеки квартал има по-една от тези пицарии с поне по 10 репари. Както и да много хора участват.

Шампионата  беше от 15 Септември 2011г.  до 15 Февруари 2012г. – 5 последователни месеца. На 1 Септември 2011г. в заведението, в което работя и аз, бе окачен правилника на турнира. Турнира тогава носеше името „Предпазлив разносвач“. Включваше един куп реквизити, между които: да разнесеш най-голям брой поръчки, да нямаш катастрофи, да не си глобяван от полицията, да нямаш прекъсване на работата докато тече турнира, да нямаш никакви инциденти в самата работа от каквото и да било същество и тнт. над 20 изисквания. Наградата 800 евро за четири категории от участващи, в зависимост от броя, часове които всеки един има в договора, а именно 50, 80, 100 и 120 работни часа на месец. Като всяка категория е отделно, което правеше четирима победители. Накрая на всеки месец, излизаше списък с първите десет от всяка категория. Горе долу това бяха правилата в началото, и всички бяхме въодушевени и готови за битка.

От тук, започва особенната част, започва разяснението на детайлите, които стоят зад всяка велика победа. Накрая на първия месец излезе и първото класиране, където моя милост заемаше второ място в категория 50 часа. Най-големия ми конкурент бе един от местните, с който работим в едно и също заведение. За мое успокоение, той още в самото начало, имаше прекъсване на работата за една седмица поради контузия. Това директно го изваждаше от турнира. Въпреки това го бяха оставили в листата и той заемаше 6-та позиция. Съотношението в точките, бе преднина за мен от над 100 точки. А аз изоставах от първия с 2 точки. В категория 80, нашата пицария имаше друг представител между първите десет, който бе на трета позиция. Тези статистически данни отбелязвам, за да се види позицията на всеки един от нас в конкурса. А наличието на трима репари от една и съща пицария в челните места превръщаше нашата в особенно престижна.

След излизането на първото класиране последваха два месеца на лудо препускане, безумна игра на котка и мишка с полицията, всевъзможни комбинации с колегите, за още и още екстра часове и повече поръчки съответно точки. Поради горните причини заплатата ми, макар и мизерна се утрои. Повечето работа носи и повече заплащане, а също и повече бакшиш. На Коледа 2011г. излезе новото класиране, в което вече водех с  80 точки втория. Трети беше конкурентът … трети беше врагът … Нещо сякаш ме обезпокои, мислех  си, че хората контролиращи конкурса са допуснали грешка, която по-късно щяха да поправят. Разяснението на правилата бе придружено от анекс, в който се казваше, че победителят ще бъде обявен на 2-ри Април 2012 след обстойна проверка. По-дяволите, тук царува честта, хората имат принципи и си ги спазват …