Привечер с мотора

Бързах. Исках да стигна на време за поредната поръчка. В кутията отзад имаше само още една поръчка. Ако успеех да наваксам с още двадесет и пет, щях да настигна най-добрия и да се изравним резултата. Квартала, в който се намирах бе богаташки. Лъскави автомобили, кооперации с камери и портиери. Бръмчащ звук на електрическа брава се чу някъде от дясно. Разбрах, че пазача на кооперацията ме гледа през камерата над входа. Не се огледах, както правя обикновенно и бързо затворих капака на кутията. Термичните чанти бяха две, и двете пълни догоре. Оставих едната там, рискувайки после да не я намеря. Бях професионалист, чувствах се такъв. Затворих капака с обиграно движение, завъртях се напети и пристъпих чевръсто към жужащата все още врата. На адреса, ми отвори млад мъж, добре сложен и само по-боксерки. Държеше банкнота от 50 евро, която ми подаде с два пръста след като взе поръчката. Приключих бързо. Винаги ми харесваше, размяната на поръчка и пари да става бързо. Мразех да чакам, мразех да гледам лутащи се хора в търсене на портфейлите си, мразех някой да взема една по една кутиите и за всяка да отива до кухнята и да се връща. Този явно не беше от тях. Затвори вратата без трясък. След секунди вече бях в асансьора и нетърпеливо поставих каската и ръкавиците още там. На излизане махнах на пазача и чух отново бръмченето на вратата.

Вече на улицата, се озовах до мотора с два скока, пак професионално метнах чантата в кутията и я затворих. Стъпих на педала и раз, два,  три … седем, осем, девет. Само хъркаше проклетата машина. Опитах пак. За момент хъркането на двигателя ме озлоби и взех да скачам на педала  с все сила. Нищо, само хъркане. Замислих се за причината – липса на гориво, задавил съм го, преебал съм го без да знам … както и да е, втората поръчка беше още там и топли струйки бяла пара излизаха от дупките на кутията. За момент случващото ме обезсърчи, видях се как няма да мога да стигна определената бройка и всичко отива по-дяволите. Реших да бутам проклетия мотор, и по-наклона в близката улица да се опитам да го подкарам както се пали автомобил със слаб акумулатор. Освободих степенката и го подкарах в дясно между колите и после пак надясно към близката улица. Стигайки там опитах отново да го припаля. Пак неуспешно

. Заровичках като обезумял в мотора, в търсене на причина да не запали. Тогава усетих как някой ме хваща за ръкава на якето. Някой тичайки го направи и сякаш ме използва за лост, на който да се завърти като стриптизьорка и да застанем лице в лице. Успя да ме завърти с дърпане. Друга ръка, дръпна другия ръкав на якето ми  отзад и за миг се озовах приклещен, лице в лице с непознат млад мъж, който ме държеше с лявата си ръка за якето и с дясната опря малък нож на гърлото ми под каската. Другият зад гърба ми не го виждах, но усетих присъствието му и учестеното му дишане. Едва след тази гледка съзнанието разбра какво се случва. Те ме обираха. Двамата мъже ме обираха, при това въоръжени. Съзнанието, вече работещо на хиляди обороти, обработи и ми поднесе информацията, защо мотора не можеше да запали. Беше номер, при това явно добре трениран. Една улична лампа светеше в дъното точно зад глава на нападателя и не ми позволяваше да ми видя добре изражението и лицето. Инстинктивно се дръпнах назад у успях да се преместя преди другия да ме дръпне и задържи по-силно. Сега го видях ясно.  Млад мъж, около тридесетте, с набола едноседмична брада. Мургаво неумито-мърляво лице. Очите хлътнали и изкочили от обитите си в диво изражение. Човекът ме гледаше със свирепо и съскайки ми каза да му дам всичките си пари.

Искам да отбележа нещо важно. Чувал съм много пъти хората да казват, че в екстремна ситуация, под силен стрес и близо до смъртта хомо сапиенс вижда живота си като на кино лента. Нищо подобно. След като ми поиска всичките пари човекът затегна хватката и забоде леко ножа навътре в гърлото след което измина една секунда. В тази секунда се случиха един куп неща. Осъзнах, че се разделям на две половини. В един миг се появиха две идентични и напълно различни АЗ. Не ме беше страх от ножа, не ме беше страх, че в страха си човекът можеше да ми пререже гърлото. Не виждах живота си на като на кино лента. Зачудих се как да се изплъзна от ножа, дали да ударя глава на държащия ме отзад и да опитам да бягам или да натисна напред и да ударя с глава този, който беше пред мен. В същото време чух плачещ глас, който обясняваше, че има деца и хленчейки молеше за живота си. Учудих се, дали това не бе моят глас, въпреки, че аз нямам деца. О Боже да, това бях аз циврейки срещу непознатия. Разбрах също така, че човека с ножа е абстинентен и е наркоман. Той отново ми изсъска, да му дам парите си. Бръкнах в джоба с лява ръка и извадих от там банкнотите, които бяха най-отгоре и ги пуснах на паважа. Издрънчаха монети и хартийките са разпиляха наоколо. Държащия ме отзад ме пусна и се втурна да ги събира. Онзи изврещя отново, сега вече ядосан, да съм му дадял всичко и пак застърга ножа в гърлото ми. Усетих метален вкус в устата си и за момент ми се повдигна. Незнайно откъде чух изпукване или изпращяване като от счупени клони. Вместо човек, видях светещо с кехлибарена светлина, петнисто яйцевидно тяло. Видях струйки светлина излизащи от корема ми, като пипала на сепия, които се свързха с подобните такива на непознатия. Една топка с големината на юмрука ми се плъзна леко напред и вдясно от корема ми описвайки грациозна дъга. След това потъна някъде над дясното ми рамо.  Обърках се и за момент се забавих с останалата част от парите. Онзи направо полудя, реши, че му се подигравам и започна да ми крещи, дали ми е мил живота  как щял да ми пререже гърлото. Със свободната си ръка се опита да ме натисне надолу, сякаш искаше да коленича пред него, за да може да изпита удоволствието от властта си над мен. Перверзното удоволствие да накараш някого да се гърчи в краката ти, напълно безпомощно. И тогава едната секунда мина. Изредиха се, втора, трета и четвърта … стоях като вкаменен пред едно жалко подобие на човек с нож в ръка, което ме заплашваше и друго такова, което безумно събираше монети и банкноти от улицата.

Годините обучение и практика сякаш се бяха изпарили. Нито следа не бе останала от техниките за самозащита и уроците по психология. На практика се бях раздвоил и докато едното аз хленчеше, лъжеше и молеше за живота си, другото пресмяташе опциите и чакаше нещо да стане. След миг двамата грабители се затичаха надолу по-улицата без да се обръщат назад. Не остана време дори да се сбогуваме. Мисълта за полученато видение, не ме напускаше. Продължавах да стоя там като изтукан, без да мога да предприема нищо. После чух някой да ме пита дали съм добре и дали искам да извика полиция.

 

Advertisements