Да спечелиш шампионат II-ра част

Както стана ясно в първата част, без особенни усилия се оказах участник в шампионат с национален мащаб. Наградата не бе с особенно висока стойност – 800 евро, но самото участие и приза „Най-добър“ си заслужаваха. Беше нещо като отличията „Златна топка“ или „Златна обувка“, нещо като „Златна пица“ … Най-добър сред хиляди участници.

В началото на Януари 2012, два месеца преди приключването на шампионата, водех в класирането с 80 точки. Беше ми приповдигнато, печелех тройно повече от обикновенно, работата спореше. Един ден, до мен стигна информация/клюка, че прекия ми конкурент е бивше гадже на шефката. Били се разделили преди не много. Още един ден по-късно дойде нова информация, този път официална, че регламента на турнира се променя. Бяха сменили реквизита за награда на печелившия във всяка категория, с томбола между четиримата печеливши и само една награда. Новия регламент беше нагло забоден на дъската в стаята за преобличане, така че, никой да не го пропусне. Още два дни по-късно дойде нова клюка/информация, че всички encargado началник смяна или управители са инструктирани под сурдинка, да подкрепят конкурента ми като заобикалят ловко регламента на шампионата. Интернет системата за контрол на пицарията, позволява да бъдат вписвани допълнителен брой точки/поръчки на името на определен репар и той беше моя конкурент. Информацията пристигаше от друга пицария, където по-неведом начин бяха узнали какво става.

Две седмици преди края на състезанието, конкурента ми вече ме водеше с около десет точки. Точно в това време поредица от събития, ме накара да се замисля и да разчета между редовете, че този шампионат вече е спечелен. Първо в две поредни вечери, конкурента ми беше глобен четири пъти и пицарията веднъж от негово име. Едва не му отнеха шофьорската книжка за период от една година и му оставиха само една единствена точка в нея. На следващата сутрин, в съблекалнята бе закачен нов регламент. Турнира бе с ново име и с нови реквизити. Премахваха се изискванията за глоби от полицията и турнира променяше името си на “ Без пътни инциденти“. Стоях пред дъската с увиснало чене, четейки новите правила.

С човека, с когото се борехме за титлата преди този злощастен турнир имахме приятелски отношения. Дори няколко пъти излизахме на фиеста заедно. Поддържахме постоянна връзка в интернет. Бяхме говорили да правим барбекю и тнт. От този ден приятелството ни се разпадна. Той печелеше преднина, и  с всяка изминала смяна приближаваше титлата. Прочетох всичко това в поведението му, между редовете на регламента, в отношението на управителите, в шушуканията на останалите. За финал, най-нагло и безцеремонно извадките от двете последни класирания не бяха оповестени. На датата 1-ви Март 2012 регламента беше махнат и на негово място се мъдреше лист само с името на печелившия, поздравления от централния офис и наградите за победителя и мениджърския екип и то така закачен, че да няма начин да не го видиш. За останалите участници … празнота.

Какво се случи? Как в една толкова голяма фирма, някой успя да упражни толкова умел контрол и влияние, за толкова незначителна награда? Беше ли това, предупреждение към емигрантите там, защото победителя беше местен/испанец, да не си въобразяват въобще, да не си правят излишни илюзии? Кому беше нужно да  дава този безумен урок по-влияние и позиции в работата?Защо?

Бях свидетел на нещо меко казано странно. Победителят не си отвори устата, че е спечелил. Нито веднъж. Нито веднъж, не се зарадва, не се засмя. Дори думичка не бе споделена с останалите, а там сме повече от петнадесет души само репартидори, в кухнята има още толкова хора. Човекът  ме отбягва, не си говорим. Поздрав за здравей и за довиждане и до там. Това е като да спечелиш шампионата по-футбол в Испания и да не го отпразнуваш. Реал Мадрид да спечели титлата и никой да не разбере. На такива хора ли им казват лицемери, или може би това нее правилния термин.  Как ли се чувства такъв човек? Колко трябва да си дебил, за да скриеш подобна емоция? Осъзнах, че не само в родината ми се случват неправди. Дотогава само в България бях ставал свидетел на подобни истории. Тук в тази страна достойнството и честта са ценени качества, но явно всяко правило си има изключения. Вярвам в ценностите и принципите им, повече отколкото на тези в родината ми. Мислех да протестирам, да ругая, да изразя гнева и недоволството си …

Гореописаната история, за пореден път ми показа, какво се случва, когато между хората се поставени състезание и пари. Независимо от коя държава и раса са, крайният резултат е един и същ – разделение. А който разделя хората, той ги владее.

Advertisements

Молба към всичките ми приятели …

Здравейте всички вие,

всички вие, които наричам мои приятели. Никога досега през живота си, не съм отправял такава директна молба към толкова голям кръг от хора. Замислих се тези дни, колко хора познавам. През краткия си все още житейски път, колко хора съм срещнал. Колко от тях мога да нарека свои приятели, колко от тях са ми познати и колко са ми най-лични и близки. Оказва се, че познавам стотици, че и хиляди хора. Досега никога не съм имал потребност да поискам от толкова много хора едновременно едно и също нещо. Замислих се също, какво е отношението на всеки един от тях към мен, с какви очи ме виждат и къде стои моята скромна личност в тях. Тук във виртуалното пространство присъства една сериозна част от тези хора и скромната ми молба е отправена най-вече към тях.

Моля ви, всички заедно и всеки един поотделно, всеки който по- някаква причина кликне и прочете този пост, всеки, който ме познава и има поне малко държи на мен като приятел и познат. Следващата събота 14/04/2012 следобяд, да намери няколко секунди от така скъпоценното ни време и да ми изпрати едно кратко пожелание за успех в мислите си. Дори да е еднократно, ще има огромно знаение за мен. Без значение е личния ми мотив за тази молба … не съм болен, нито страдам от нещо … просто в този ден от живота ми се нуждая от подкрепата на всичките си приятели наведнъж. Благодаря ви на всички от сърце … Обичам ви

Искренно ваш

Кирил Михайлов

В търсене на Голди …

Имам един приятел, казва се Голди. Голди е от хората, които живеят на ръба винаги, независимо от социалния статус, който имат. Изпитва сериозен проблем с доверието, което има на най-близките си. Голди смята, че от него зависят много неща и е в положение да съди останалите, за действията или бездействията им. Той не обича да го притискат до стената с неприятни въпроси, въпреки, че съдбата му здраво го е притиснала до стената или го е стиснала за гушата … вече не знам. С времето не му останаха приятели. Един замина, друг замина, трети го излъга с пари, останалите все гледаха да го крънкат, за пари и услуги естествено. Останаха му изключително малък брой приближени, които да не са му в тежест. Попадайки в творчески застой, Голди опита неколко кратно, но все неуспешно да излезе от тинята. Дойде време, в което беше нужно да направи равносметка на живота си. Да тегли една дебела черта в кръчмарския тефтер на живота ( не върху капака на клекалото в някое заведение ) и да претегли приоритетите си, да оцени, това което има и да продължи напред. За известен период от време сякаш бе успял да го направи или поне така изглеждаше. Даам, мамка му, така изглеждаше.

Аз считам себе си, за един от онези изключително малко приятели, който той има. Наричам се негов приятел, заради годините на познанство с него. Заради еднаквите интереси и единния специфичен жаргон, който имаме. Заради общите , еднакви цели, които имаме и споделяме. Заради прекрасният и добър по-душа човек, който познавам, и с когото сме преживели толкова хубави не толкова хубави моменти. Свързват ни историята, настоящето и бъдещето.

Преди време Голди успя само с няколко изречения да съсипе огромна част от граденото с години приятелство между нас. Послужих му, за боксова круша и с поредица от крошета, прави и ъперкъти ме спука от бой. Словестния двубой приключи преди да е започнал. Стана така, че аз глупака, който нито за миг не му помисли злото, и който се опитвах да го измъкна от сантименталната пустиня, в която той е попаднал получих за благодарност един хубав бой.

Трябва да призная, че ми дойде в повече, дойде ми неочаквано и ме свари неподготвен … направо ми сра в устата ( извинете за циничния израз, но не намирам друг по-силен в момента). Мислех да прекъсна всякакви отношения с Голди, да го изтрия от телефона, фейсбука, скайпа и от където по-дяволите бях го записал още. Няколко дни след побоя, който той ми нанесе успях да се освестя и да подтисна гнева си. Насилих се да помисля безпристрастно над случилото се. Сега, само да не реши някой, че с Голди сме гейове, и това всичкото е сцена на ревност. Та реших да не давам воля на нервите си и да се опитам да го разбера преди всичко останало. Смятам, че случилото се, не е първо по-рода си а и няма да остане и последно. Опитвам се да надживея случки като тази и те да ми служат за обеца. Интересното обаче е, че не се чувствам сърдит или обиден. Въпреки обидните и като игли остри думи, не се настървих срещу него. И на мен както и на него ми липсват приятели. И той за мен е от онези изключително малко на брой личности, заради  които си заслужава да продължиш напред. Живеем във време, в което считам като грешка да оставиш някой от този кръг хора да си отиде, заради подобна случка. Мога да кажа съвсем ясно и високо, че обичам приятелите си и правя заради тях какво то мога, ако неуспявам поне се опитвам до последно. Смятам, че човек, каквото и да се случи трябва да запази самообладание и да се опита да излезе от ситуция като гореупоменатата. Не отговаря на ценностите ми, да кажа баста и край … майната ти, не сме никакви. Сам човек без приятели нее за никъде. Без най-близките по душа бих бил като дърво без корен. Смятам, че приятелството е нещо свято и трябва да се пази. Заради приятел трябва да се правят отстъпки и да се прощава. Приятелството е до гроба. Смятам, че приятелството е дадено от бога и като християнин съм длъжен да се боря, за да го има. Приятелството е последната ми надежда за този свят. Дори Христа малко преди залавянето си от фарисейте, преди предателството на Юда проповядва за приятелството:

… Това е моята заповед: да се обичате един друг, както Аз ви възлюбих. Никой няма по-голяма любов от това, да даде живота си за приятелите си. Вие сте Ми приятели, ако вършите онова, което Ви заповядвам.

евангелие на Йоан 15:12-14

Не е нужно никой да ми заповядва да бъда приятел с някого. Нужно е само да чувствам в приятеля ми, същата божествена енергия, която движи и мен. Голди, приятелю, не се сърдя за нищо. Само заедно можем да продължим напред. Само заедно можем да си дадем надежда и подкрепа един на друг. На света ми липсват най-много приятели, за който да мога да дам живота си. Прощавам ти, прости ми приятелю.